Пост-индустриална месарница

Актът на хранене е поставен между традицията и иновацията.

Това е традиция, създадена от знания, техники, ценности, които са ни предадени; това е иновация, тъй като тези знания, тези техники и тези ценности променят позицията на човека в екологичния контекст, позволявайки му да еволюира в начина си на живот.

Храната е решаващ елемент в описанието на идентичността – винаги многостранна – към която всеки от нас принадлежи и е един от най-ефективните инструменти за нейното комуникиране.

Причината, поради която във всяка култура и религия съществуват специфични хранителни поведения, е, че те ни позволяват да опишем нашия статус.

Самите храни придобиват символични, метафизични, морални и социални ценности, способни да функционират като контейнери или вектори на идеология.

Храната е универсална за човечеството, като въпрос на живот и смърт, но въпреки това е дълбоко променлива, разнообразна, произволна и пълна с „други“ символични значения.

Всяка кухня, от най-простата до най-сложната, от изток до запад на света, е система от културни комбинации.
 
За антрополога Клод Леви-Строс, връзката на мъжете с храната е аналогична на връзката им с езика. Човешкият език издава звуци, защото е естествено предразположен към това, но езикът, граматическите правила, сричките, фонемите, думите са резултат от някои от безкрайните културни комбинации, в които звуците могат да бъдат артикулирани.

Същото се случва и в кухнята: храната е естественият източник на живот, но начинът, по който се храним, е изцяло културен.

Много еврейски и мюсюлмански изследователи например са работили през 17-ти и 18-ти век, за да докажат, че има научна основа, поради която свинското месо е забранено както в исляма, така и в юдаизма. Смятало се е, че причината за това табу е, че прасето пренася болести, след това, че месото му не може да се съхранява подходящо в определени климатични зони, и накрая, че всеядният характер на прасето прави месото му трудно смилаемо. Нито една от тези причини не може сама по себе си да обясни това табу, защото фактът на забраната на консумацията на свинско месо няма „научни“ причини, а по-скоро исторически и културни.

Би могло да има безкраен брой примери и те засягат най-разнообразни табута върху животинското месо (от конско до котешко, от кучешко до змийско), дори въздържането от консумация на човешка плът всъщност не е универсално табу.

И това е темата на изложбеният проект.

Приемането, че сме това, което ядем (храната е един от съставните елементи на нашата многостранна идентичност), само по себе си е много сложно; но още по-сложно е да си представим, че на теория – а понякога и на практика – би било възможно обратното:

ДА ЯДЕМ ТОВА, КОЕТО СМЕ.

Идеята, че някой отхапва от месото ни или че можем да се окажем пред банкет от човешка плът – може би вярвайки, че това е „безобидно“ говеждо месо – е това, което е представено в този изложбен проект.
 
Месото – постчовешко – пред очите ви е готово за продажба и консумация.

В този момент се намирате в пост-месарско-индустриален период.

От вас зависи да изберете парчето и колко КГ месо да купите.

Малко практики изглеждат амбивалентни, гротески, магнетични като практиката на канибализма: архаично и родово табу, което е свързано с дълбокото откриване на себе си и с осъзнаването, че нашата идентичност може да бъде нарушена, разкъсана на парчета и изядена хапка по хапка.

И така, изправени пред тази възможност да купуваме и ядем постиндустриално месо, каква е тежестта/каква е стойността, която даваме на ТОВА МЕСО?

– Валентина Шара