Към кого да посоча с пръст сега? Cтраншно обичам да го правя.
-Eфриде Йелинек
Ние, хората, преминаваме през живота с определена представа за самите нас. Убедени сме, че се познаваме добре. Знаем, какво ни отличава, какви характерни черти и качества притежаваме. Но наистина ли е така? Колко често се улавяме, че изпитваме чувства, имаме мисли, извършваме действия, които ни се струват напълно чужди? Колко пъти съзнаваме, че притежаваме качества, начини на поведение и черти в характера, с които не се гордеем и които крием от околните? Сякаш не сме ние самите.
Ученикът на Зигмунд Фройд, швейцарският психиатър и психотерапевт Карл Густав Юнг, определя тези подсъзнателни или потиснати страни на личността като нашата „сянка“. „Сянката“ въплъщава всички онези социално несъвместими и нежелани черти на нашата същност; всички характеристики, поведения и чувства, с които не се идентифицираме, но въпреки това латентно носим в себе си. „Сянката“ се явява кaтo антипод на идеализираният ни себеобраз – „persona“, както казва Юнг. „Persona“ символизира нашата социална маска – представителният, ориентиран навън аспект на нашето „его-съзнание“; фасадата от конформизъм и учтивост, зад която се крият истинските ни желания и стремежи. И така ние уверено демонстрираме на света ярките си страни, докато недолюбваните черти на характера дремят дълбоко в мрака на нашето битие.
Но защо се крием от себе си? Защото смятаме, че нашите „сенки“ са неприемливи за обществото? Защото не се вписват в избрания от нас и публично инсцениран образ? Юнг дава една много проста дефиниция: „Нашата сянка всъщност е човекът, който не бихме искали да бъдем, но въпреки всичко сме; която често отразяваме върху другите и срещу която се борим.“ Обикновено се сблъскваме лице в лице с нашата „сянка“, когато се дразним от поведението на други хора или реагираме прекомерно на тях. „Другият“ ни се струва проблематичен или подозрителен, най-вече защото разпознаваме в него черти, които не искаме да забележим в себе си. Юнг определя този механизъм като „проекция“. „Проекцията“ върху „другият“ е изпитано средство и най-разпространеният защитен механизъм, за да се избегне сблъсъкът със собствената „сянка“. „Проекцията“ ни помага да пренасочим вътрешната „заплаха“ навън, тъй като предпочитаме да видим в „другият“ това, което не желаем да видим в себе си.
Всеки, който погледне критично на случващото се в нашето ежедневие, ще забележи колко широко разпространен е този вид „проекция“. Независимо дали става дума за политика, спорт, бизнес, работа или семейство – да обвиниш „другият“ изглежда по-лесно, отколкото да разгледаш и разпиташ собствената си съвест. Дали обаче не се поддаваме на измамното усещане, че сме ‚по-добрите‘ хора, когато съдим „другият“ за това, което всъщност е нашата „сянка“? Нима не е възможно да осъзнаем и приемем човешката същност на „другият“, стига да признаем и приемем собствената си човешка същност? Защото всички ние сме бегълци от самите нас. Всички ние сме ние, другаде и никъде. Ние сме „другият“ – вън и вътре в нас. Никой от нас не е един. Всички ние сме и двете; наполовина ние, наполовина „другият“.
текст: Асен Янев
__________________________________
Асен Янев /роден в София, изучавал изкуство и медийни науки, в момента базиран в Базел/ е мултидисциплинарен художник, работещ в различни медии, включително фотография, колаж, инсталация, рисунка и живопис. Фокусът на неговите автобиографично мотивирани произведения е върху експлозивната природа на човешкото съществуване, оформено от времева и пространствена едновременност. Неговите творби отразяват неговия ангажимент към многообразието, несъвместимостта и противоречията на света, в който живеем днес. Те са външен поглед към вътрешно резонансно пространство и полифонична деконструкция на убеждения и сигурност. Това, което се разкрива в тях, е възможността, потенциалът, интерфейсът между нещо реално и неговото представяне. По този начин различни контексти се събират, за да образуват сложно цяло, което въпреки това остава фрагмент.